Киновечер с децата. Почва “Титаник”. Почват и те! Боримир:
– Тате, това Радецки ли е?
– Не!
– Защо?
– В смисъл?
– Защо не е Радецки?
– Ми, Титаник е!
Три секунди. Габриел:
– Какво е Радецки?
– Кораб – Боримир.
– Това Радецки ли е? – Габриел.
– Не знам, питай тате!
– Тате…
– Не, тате! Нито Радецки е, нито Аврора е, нито Наутилус е! ТИ – ТА – НИК!
– Какво е Авр…
– Млък, че гася телевизора!
Микаела:
– Това Дунав ли е?
– Не, защо пък Дунав?!
– Нали е Радецки?
– Ако още един път чуя Радецки, ще гледате конвектора! Атлантическият океан е!
– Как разбра?
– Ми, там потъва.
– Кой потъва?! – и тримата нещо се разтревожиха.
– Ъъъ, Титаник.
– Искаш да кажеш, че това се е случило наистина!
– Да.
Десет минути клетви, че повече никога няма да се качат на кораб, лодка, водно колело, дюшек, пояс …
Джак и Роуз се влюбват, на сцената, в която той я рисува се вижда дупето й (тройно “бляяяяякс”) и сега корабът започва за потъва. 1500 души умират и Габриел иска да е сигурен на какво точно е станал свидетел:
– Тате, тези хора умират, за да направят филма ли?
Не, че Холивуд не е пълен с поквара казан, в който се варят човешки души, но дори това е малко прекалено:
– Не, тате, това са каскадьори!
– Какв…
– Това са хора, които се правят, че умират, но то е само наужким!
– Като Исус ли?
– Не, като Роналдо!
Сиуууууу! Имам черен колан по родителство!