Вървяла си Червената шапчица из гората и изведнъж срещу нея гледа върви едно дребно, грозно, джудже влачещо огромен куфар.
– Кво носиш в тоя куфар бе, джудже?
– Диви хуйчета!
– Кво!?
– Ти кво, диви хуйчета не си ли виждала?
– Ми не, покажи ми!
Отворило джуджето куфара, а той наистина пълен с хуйчета. Мърдащи.
Полюбопитствала Червената Шапчица за какво служат. Джуджето затворило куфара, дръпнало я настрани и възпитано ѝ обяснило.
– Като кажеш люляк – то почва да те ебе. Като кажеш круша – спира.
Шапчицата измолила едно хуйче за себе си и подсвирквайки си из гората продължила към баба си. По някое време решила да пробва – люляк – иииии голям КЕФФФФ, казала КРУША и хуйчето спряло. Люляк-круша-люляк-круша-люляк… и се спънала в един корен и забравила думата за спиране. Ами сега. Върви си тя към баба си ама вече не ѝ е готино и сълзи текат от очите ѝ. Влиза при баба си и от прага вика:
– Бабо кажи ЛЮЛЯЯЯЯК!
Бабата казала „люляк“ и на стари години ѝ се натресло нещо дето не е и очаквала. Легнала бабата да мре. Влиза Кумчо Вълчо.
– Бабо ша тъ ЯМ!
– Кажи първо „люляк“ и после квот искаш ма прави.
Казал Вълчо думата и му се отяло, хуйчето го почнало здраво. Хукнал той из гората и насреща му Ловецът. Хукнал Вълчо към Ловеца.
– Кажи „люляк“ и ме застреляй! Моля ТЕЕЕ!
Ловецът го погледнал учудено, ама казал люляк. Забравил и пушка, и вълк. Ходил като замаян из гората, блъскал се в дърветата и накрая седнал в един поток. Три дена седял там и успял да удави хуйчето. Върви си Ловецът из гората. Всичко го боли. Целият свят му е крив. И к’во да види. Насреща му едно дребно, грозно джудже, влачи един огромен куфар.
– КВО НОСИШ В ТОЯ КУФАР, БЕ ГРОЗНИК, изръмжал Ловецът.
– Ми диви хуйчета.
– Я да видя!
Отворило куфара. Навел се Ловецът и погледнал.
– Я! ЛЮЛЯЦИ!
